Резултати от конкурс за есе по повод честванията на 1000 години от смъртта на цар Самуил Български

Във връзка с проведения конкурс за есе по повод честванията на 1000 години от смъртта на цар Самуил Български комисия в състав: доц. д-р Любомира Парижкова (председател), проф. д-р Вера Бонева, доц. д-р Мариела Нанкова обявява следното класиране:

На първо място е студентката от специалност „Печатни комуникации“, III курс, Станислава Атанасова Атанасова. Присъждат се две втори места – на Теодора Стойкова Димова, ИФКИН 1 и Александра Валентинова Иванова –  Печатни комуникации, III курс.

Първите три места получават сертификат и парична награда, всички останали участници в конкурса ще получат сертификати.

Пожелаваме на всички студенти вдъхновение и желание за участие в нови конкурси!

Публикуваме есето, избрано на първо място в конкурса.

И рече Самуил Български…
Автор:  Станислава Атанасова Атанасова, ПК, фак. № 1600

 

Прелиствам пожълтелите страници от миналото на Българската държава. Зачитам се и се връщам назад във времето, попадайки в царството на историята.
На тази история, в която твоята орисия, Самуиле, е да поставиш българските интереси над всичко, повеждайки антивизантийска борба, макар и без царска корона на главата си.  
Върху плещите ти, царю, лежи съдбата на цялата държава. Твоите очи не знаят що е сън. Ти виждаш всичко и можеш всичко – едновременно пазиш закона и наказваш предателството.
Ето – годината е 997-а и ти си провъзгласен за цар, поемайки пълните владетелски права, така нужни за укрепване на българската държава. Ти, чиято е заслугата за оцеляването на държавата. Ти, който си наричан „страшилище за ромейската държава” и „смел и неустрашим герой”.
Тебе, царю, талантливия военноначалник, те обича целият народ.
В твоите гърди бие сърцето на България.
Царю! Благодарение на твоите умения Тесалия е присъединена към България. Превзета е и крепостта Лариса – и пак с твоята хитрост и здрава мисъл. В пътя към истината слабите стават силни.
Годините минават и коварният Василий ІІ с трийсетхилядната си армия е тръгнал към Средец. Самуиле, с твоите войски защитавай българската крепост. Там, от бойниците, с камъни и врящо масло, сред реки от кръв те ще отбият нападението. А жестоките византийци ще останат без храна, та нали твоите воини са устроили засада на продоволствените отряди и са ги изтребили до един. Но ромеите на Василий пак потеглят на път. Тежко се движи конницата сред облаците прах, а пешаците едва пъплят нагоре. Ето го прохода Траянови врата – в руини, но все така величествена, крепостта е отколешен синор между два свята – Изток и Запад, те, които векове си оспорват първенството на Балканите. Изневиделица върху шлемовете на византийците се изсипват стрели, камъни, тежки мечове и боздугани. Те тук са пришълци и за тях няма място по тази земя. Византийското поражение е пълно.
Радвай се, царю, радвай се заедно с целия народ на тази победа! На теб се дължи тя – на твоето умение да ръководиш сраженията, да използваш умело планинските условия и стратегическия замисъл на цялата военна операция. И благодарение на тази победа е настъплението по всички фронтове, освобождаването на Плиска и Велики Преслав.
„У тебе, царю, виждаме закрила и спасение.”
Самуиле, върху твоите рамене лежи съдбата на българската държава. Ти, прозорливия самодържец и стратег. Ти, който никога не позна що е покой.
И така година след година с твоето величие и устрем ръководиш българската армия в победния ход във воините с Византия.
Изграждайки единно царство, си вплитал в едно грандиозните и трагични събития на България. Незабравима за историята ще остане заслугата ти, царю, за това, че в героична непрестанна борба защити съществуването на нашата държава, на нашия народ и културата му повече от половин век.
„Един горд български цар, който обича всеотдайно свободата на отечеството си, е готов да жертва за нея всичко.”
Но, Самуиле, царю, какво доживя... да видиш една армия от слепци. Твоите горди, величави  воиници, царю, сега едва пъплят по прашните пътища към дома.
Това сърце, туптящо само за България, не издържа, когато научава, че Василий ІІ с огнени монети е ослепил верните му воини. Затова и за нас той ще остане Българоубиеца Василий. Това, което е непостижимо с чест, се постига с вероломство.
С твоята смърт, царю, идва и краят на българската независимост.
Затварям пожълтелите страници.
Цар Самуил – символът и на възхода, и на трагедията на България.
Съдът на времето е казал своята тежка дума за цар Самуил и тя е в историческата му заслуга за утвърждаване границите на държавата – от Черно море до адриатическите брегове и от Дунав до Охридското езеро. Един титаничен двубой с най-силната империя на Ранното средновековие, продължил много години. Една героична епопея за непобедимия български дух, епопея на мъжество и подвизи, на героизъм и саможертва за свободата и величието на българската държава.
Но ако не беше тази трагична развръзка? Ако беше останал жив, царю, и не беше позволил на Василий ІІ да покори България? Би ли се променило нещо в нашата история? Може само да се гадае. Но ако можеше да кажеш нещо, дали нямаше да звучи така:
И рече Самуил Български: „Аз, Самуил, цар на всички българи, искам да се помни моето дело, защото е било за целия народ. И нека всеки в сърцето си да носи любовта към България, както аз, чада мои, я носих у себе си и воювах за България.”

НОВИНИ


нагоре